Здравей, Казвам се Еленът Фофо и искам да ти разкажа откъде минах и какви хора срещнах, за да ти донеса подаръка пред теб.

​

Тръгнах, когато утрото още не беше избрало цвят. Въздухът миришеше на дъжд, а слънцето едва докосваше хоризонта. Пътят ме отведе във Виченца, където утрините ухаят на масло и спомени. Там, в стара пекарна, срещнах шеф Дарио Лойсон.

​

Ръцете му бяха като музика бавни, сигурни, обичащи. Тестото му дишаше, докато се превръщаше в златистото чудо, което хората наричат панетоне. Гледах как вплита в него ухание на портокали от Сицилия и цитрон от Калабрия, как в тишината то узряваше с търпение.

 

Лойсон не говореше много, само се усмихваше. В очите му имаше мир. И аз разбрах това, което прави, не е просто панетоне, а спомен, който ухае на дом.

​

Поех нататък по хълмове и сняг докато въздухът започна да мирише на какао. Там, в Кунео, открих шеф Мелис. В малката му лаборатория цареше тишина, каквато има само в храм. Той не бързаше. Всеки жест бе изповед.

​

Шоколадът се стичаше върху мрамора като тъмна река, а от нея се раждаха два трюфела черен и бял. Черният бе плътен, с вкус на нощ, на тайна, която не се разказва. Белият нежен, като светлина. И двата бяха златни не само по награда, а и по душа.

​

После пътят ме отведе още по на юг към Монтело, където лозята се редят по склоновете като стихове. Там срещнах Доменико Барон. Той вървеше между редовете с тиха гордост и нежност към всяко зрънце грозде.

„Виното“ му Баронико Каберне Совиньон бе родено от търпение и вяра. Отлежало беше двадесет и два месеца в стомана, за да намери своя ритъм. „Виното“, каза той, „трябва да диша като човек, да преживее, да има история, за да бъде истинско.“

​

На залез поех пътя към теб.

​

Аз съм еленът, който мина по този път, за да събере всичко това и да го донесе до теб.

И не забравяй - истинският подарък се споделя.

​

Фофо